Най-напред скрих очакванията в гардероба. Закачих ги на една стара, дървена закачалка. Опънах ги като ненужно, вехто пране. Върху чашата ми са устните ти от червило, усмихват ми се някак загадъчно-закачливо. Целувам ги, но в тях няма твойта топлина. Празнотата се е настанила в спалнята ми, седи върху възглавницата и не си тръгва. Опитвам пазарлък с нея, ала не се получава. Спомените ми са все по-крехки и ефирни,
все по-имагинерни, неясни и спорадични. Но затова пък копнежът ми към теб е неудържим, като жертвена клада. Гори в очите ми, в ръцете ми, в устните ми, в сърцето и душата ми! Кога ли пак ще сме Ние..., кога ли?!