“В Памет на моят съсед и приятел Христо, който спаси два човешки живота, но при това, загуби своят”
Вълната се разстла мощно върху пясъчния бряг и изми следите, които Те двамата, бяха оставили върху него. Все едно не са минавали никога от тук, заличи ги, както времето заличава всичко около себе си, тъга, болка, радост, и вдъхновение. Всъщност не, вдъхновението няма как да бъде заличено. То оставя трайни следи в сърцата и душите на хората. Пламъкът му изгаря всичко тленно и остава само неговата светлина.
Те минаха по брега прегърнати. Морето милваше краката им, вятърът галеше лицата им, слънцето се радваше на любовта им. А тя, озаряваше съществата им, караше ги да изглеждат неземно. Бяха прекрасна двойка, Той се казваше Христо- висок, леко прошарен, с топли кафяви очи и замечтан поглед, а Тя-Ася, грациозна и лъчезарна, с големи красиви очи и чувствени устни. Двамата спряха за малко, пръстите му се вплетоха в разкошните и коси, а устните им се сляха в дълга целувка. Обичаха се безумно! Любовта струеше от тях, като огромен светещ поток и всичко живо им се радваше. Бяха отседнали в китно, крайбрежно градче- Царево, което ги привлече с необичайната си атмосфера, запазена през десетилетията. В него времето, сякаш беше спряло, като в една красива, детска приказка и двамата влюбени й се наслаждаваха с вдъхновение.
Изведнъж, погледът му се спря на някакво тъмно петно в морето и незнайно как, Христо разбра, че това е дете, което се дави и има нужда от помощ. За момент се разсъблече и се хвърли в морето. Бързо успя да доплува до давещото се дете, което се оказа момче, подхвана го умело и го задърпа, с глава над водата към брега. Малчуганът беше много уплашен и направо буйстваше. Наложи се да спират на няколко пъти за да го успокоява. По обратния път обаче, разбра какъв беше проблемът. Имаше силно мъртво вълнение, което ги теглеше обратно навътре. Със сетни сили Той успя да извади момчето на малко островче, встрани от брега и му каза да чака там, докато намери помощ. Върна се обратно в морето и заплува към брега, но предишния късмет, който го беше споходил, този път му изневери. Вълните го задърпаха навътре в открито море и Христо се изгуби от погледа на детето. То гледаше уплашено, а изсъхналата му коса се вееше под порива на морския вятър. Изглеждаше като изоставен корабокрушенец.
Не след дълго пристигна помощ, Ася се беше погрижила за това и детето беше спасено, но Христо вече го нямаше! Тя зарида горчиво и безутешно, защото разбра какво беше се случило. Същата вечер, в късните новини по телевизията, показаха цялата случка. Някакъв любител фотограф с камера, беше заснел от крайбрежните скали всичко. Ася гледаше с празен поглед телевизора, след края на репортажа. Любимият и Христо беше герой, всички възхваляваха неговите смелост, решителност и подвиг, неговата саможертва, но Той, Той си беше заминал! Беше направил каквото трябва и въпреки благодарствената вакханалия, в душата на Ася, зееше една огромна празнина. Беше като изхвърлена на брега морска раковина, изсъхнала под палещите лъчи на Слънцето и забравена от всички и всичко! Той бе направил своят избор, един спасен детски живот в замяна на неговият и тяхната Неземна Любов! Герой ли бе или безумец, никой не можеше да каже. Само неговата Светеща същност, но нея вече я нямаше тук, тя беше високо, сред пламтящите в черните Небеса Звезди!
